ТИТАНИК – корабът, който не можеше да потъне...

„Дори самият Бог не може да потопи този кораб!“ – възкликва капитан Смит и оглежда гордо четирите могъщи комина на своя Титаник – най-големия кораб, който човечеството е построило до този момент. Той не подозира, че някъде в тъмните води на океана дебне един невзрачен айсберг…
Преди 100 години, на 11 април 1912 г., Титаник се отправя на първото си плаване от Куийнстаун за Ню Йорк. Корабът разполага с цели 16 спасителни лодки. Те са крайно недостатъчни за пасажерите и екипажа – общо 2200 души – но не се очаква да бъдат необходими. Титаник не може да потъне! По същата причина капитан Смит не взима никакви сигнални ракети освен няколко малки, с които да поздравяват други кораби.
Повечето пасажери са в трета класа. Те бягат от безработица, глад и мизерия. Поели са пътя към нов и по-добър живот в “страната на неограничените възможности”. Но на кораба има и милионери, някои от най-богатите хора на света, бизнесмени, щастливи младоженци… Всички са буквално „в една лодка“.
Плаването започва спокойно. Слънцето огрява спокойното море. На кораба има безкрайни възможности за забавление, поне за пътниците от първа класа. Останалите могат да се наслаждават на слънцето и свежия морски въздух.
На 14 април 1912 г. Титаник получава по радиото предупреждения от различни кораби в околността за плаващ лед и айсберги, дори с точни координати. Няколко такива съобщения потъват, без да бъдат предадени на капитана. Едно важно съобщение изобщо не е забелязано. По това време радистите са твърде заети с пасажерите. Този ден Титаник получава общо седем предупреждения за айсберги. Никой не им обръща внимание.
В 23,45 часа внезапно от мъглата се издига айсберг. Тревога! Щурманът върти руля с всички сили към бакборд, но айсбергът разрязва по дължина щурборда на Титаник и отново изчезва в нощта. Още през първите десет минути водата в предната част на кораба се покачва до 4,20 метра над кила. И изведнъж се случва немислимото – Титаник започва бавно да потъва.
В 0,05 часа на 15 април 1912 г. се разнася заповедта да се спуснат спасителните лодки. В тях могат да се поберат по-малко от 1200 души, а на кораба има повече от 2200.
В 0,10 часа само на 19 мили преминава корабът Калифорниан. Екипажът му вижда светлините на Титаник и прави няколко опита да се свърже с него чрез морзова лампа, но безуспешно. Виждат се няколко ракети, но те остават ниско над палубата и не издават звук, следователно не са SOS-сигнал. Никой не им обръща внимание и корабът се отдалечава.
В 2,17 часа Томас Андрю, конструкторът на кораба, е видян за последен път. Той седи сам в салона за пушачи на първа класа и гледа втренчено пред себе си. Други се напиват. Някои милионери предлагат цялото си богатство за място в спасителна лодка. Една възрастна дама слиза от лодката и решава да умре заедно с мъжа си.
До последно в котелното се зареждат въглища. Луксозният параход трябва да си отиде напълно осветен, с „чест и достойнство“. Оркестърът свири християнския химн „По-близо, Господи, до теб да съм!“ В 2,20 часа настъпва краят. Титаник потъва в океана. И с него – цялото богатство и цялата слава.
В известен смисъл Титаник е символ на нашия живот. Колко хора живеят с гордото убеждение, че могат да се справят с всичко в този живот, че нищо няма да им се случи. Живеят, като че ли са безсмъртни. Или най-малкото, все едно ще доживеят до 100 години и винаги ще са здрави и силни. Смятат, че застраховката, банковата сметка, добрата инвестиция им дават закрила срещу евентуалностите на живота. Запълват времето си с незначителни неща. Докато изведнъж от нищото срещу тях се изправи някой айсберг. Всеки си има своя собствен айсберг. Един е сигурен за всички ни – смъртта. Тогава никакви пари, никаква власт, никакви постижения няма да ни помогнат.
Затова не бива да пренебрегваме предупрежденията. А и голямата разлика е, че за всеки от нас има спасителна лодка – независимо дали си в луксозна каюта първа класа, или в задушните общи спални на трета. Млад или стар, мъж или жена, богат или беден – за теб има специално приготвено място. Иисус Христос е дал живота си, за да поеме върху себе си наказанието, което всеки от нас заслужава за греховете си. Всеки, който повярва това и помоли за прошка, няма да бъде осъден, а ще има вечен живот. Това решение се взима тук и сега, в този живот. Когато стигнем до отвъдния, вече е късно.
На Титаник не е имало достатъчно места в спасителните лодки. Хората е трябвало да бъдат подбирани по някакви критерии. Но всички са искали да се качат в тях. Защото са виждали неизбежната гибел. Ясно е било, че се нуждаят от спасение.
А защо толкова малко хора се интересуват от Божието предложение за спасение? Не осъзнават какво ги чака? Предпочитат да си затварят очите за опасността? Това не е особено разумно поведение. Рано или късно всички ще се изправим пред вратата, от която връщане назад няма. Добре е още отсега да си зададем въпроса къде ще ни отведе тя. Познавам ли всъщност Бога? Знам ли какво очаква Той от мен? Или съм си измисил някакъв свой дребничък бог, който трябва да е доволен от живота ми?
Бог иска всеки човек да се спаси. Той е направил всичко необходимо за това. Сега ние сме на ход. Времето ни не е безкрайно. Никой от нас не знае дори дали ще се събуди утре сутринта. Спасителната лодка чака. От теб зависи дали ще се качиш в нея, или ще пропуснеш шанса си.
Иисус казва: „Който слуша Моето слово и вярва в Този, който Ме е пратил, има (още сега!) вечен живот и няма да дойде на съд (след смъртта си), а е преминал от смърт в живот.“
На 16 април 1912 г. вестниците публикуват списъци с имената на пътниците на Титаник в две рубрики –„спасени“ и „загинали“. Трета възможност няма.